В цирка винаги е весело. Но не и днес. Коронавирусът повали и него. Но надеждите са това да не е за дълго.
Тази година трупата на цирк „Балкански“ има няколко повода да празнува: преди 200 години прапрадядото на известния артист Джузеф Джунтини създава във Флоренция първия фамилен цирк.
Сто години по-късно, на Великден, неговите потомци откриват в Пловдив цирк „Рекс“, а преди две десетилетия се роди и най-големия днешен български цирк „Балкански“.
Празниците за юбилеите са отложени, но не и отменени, твърди академик Александър Балкански. Чакаме с нетърпение онзи слънчев ден, в който да посрещнем почитателите на нашето велико изкуство с най-новата си програма. От уважение и почит към нашите предци, поставили началото, в нея ще участват главно италиански артисти.
– Господин Балкански, как преживявате пандемията, какво се случва с вас и вашите колеги по света?
– В Италия всички циркове са затворени. Опасани са с огради, пази ги полиция. Колегите не излизат. Но лошото понякога ражда и добро. Почитатели остават на артистите пакети с ядене. Богати хора пращат храна за животните, месо, слама… За големите циркове е много по-трудно. Доста фалираха. Преди дни се чу, че цирк „Дьо солей“ е затворил врати и уволнил 9000 души.
– А при вас как е?
– На торбата със спестяванията ни вече й се вижда дъното. Има десет души, които работят в цирка от двадесет години. Не мога да им кажа да си тръгват. Десетина души е фамилията ни. Имаме 17 камили, понита, кучета. Цялата тази армия иска да яде. Не е никак лесно. Сега вече е позволено цирковете да изнасят спектакли в арена, тоест да няма покрив на шапитото, като зрителите не надвишават тридесет процента от всичките места. Нашата програма обаче, е много скъпа и не можем да си позволим да работим при тези условия.
– Един специлен сезон е пред провал. Така ли се очертава?
– Надявам се, не. Ние сме напълно готови. Договорът ни с артистите: акробати, клоуни с непоказвани у нас репризи, жонгльорът Вили Коломбайони, който единствен в света играе с 10 обръча, осемте /пак за първи път/ рокера от „Глобуса на смъртта“ са в сила и хората чакат знак, за да дойдат. Разработили сме два варианта за сезона. Първият, ако е възможно, август да започнем от Несебър. Там в други години са минавали над 200 000 души. После да продължим в Русе, в Шумен, като ноември да дойдем и в София. Ако това не може да се осъществи, ще започнем сезона през септември в София, като декември ще излезем с празнична програма върху лед.
– Тази година имате и още един юбилей, Николай Балкански – по-малкият ви син стана на 50, четирдесет от които са на манежа. Как започна?
– Той от 10-годишен е щатен артист на ведомост. Дебютът му бе на 24 май 1980 година в Атина, където гастролирахме с цирк „Медрано“. Тогава една от артистките изчезна с някакъв приятел. Някой трябваше да я замести. За часове ушихме на Николай костюм, той знаеше номерата на трупата ни и го включихме като „връхче“ на акробатичната пирамида. Един следобед, докато чакаше за представлението, той заспа. Така и не можахме да го събудим. Играхме без него. Беше гаф. Но директорът на цирка превърна дефекта в ефект. Вестниците писаха за заспалия Нико с голямата усмивка и той изведнъж се прочу.
– Кое е върховото постижение на фамилията ви за тези години?
– Акробатичната трупа „Балкански“, по-конкретно номера с кокили, „Колелото на смъртта“, в което Николай се върти вече 35 години и уникалният жокей на братовчед ми Марио Малеволти. Това са три групови номера, които по сила и изпълнение се наредиха до най-добрите в света.
– Взехте „Сребърен клоун“ от фестивала в Монте Карло. Не ви ли тежи, че изпуснахте златото?
– Руснаците казват: „Правда не е имало, няма и няма и да има“. И докато Московския фестивал, в който обикновено участват над двеста души, се влияе от политика, Монте Карло целият е политика. Когато ние участвахме „Златен клоун“ заслужаваха още няколко артисти, но принц Рение го даде на едно 13-годишно китайски момиче, което изпълняваше каучук. Имал слабост към азиатците. Само седмица по-късно френската телевизия показа празник на цирка в Китай, където на един стадион хиляда участника правиха не по-зле номера на наградената Ли Ли Пинг.
– Говорите за върховете, а кои са най-трудните моменти, които сте преживявали през дългата си артистична кариера?
– Ако говорим за фамилията ни, тя е имала и славна, и тежка съдба. През годините, в които работят в Русия, предците ми забогатяват много: имат две големи къщи, шлеп с бурлаки, шестотин коня, половината от които впрягат в каруците с реквизита и фургони, а другата участва в програмата. По време на революцията им вземат всичко. Дори един дълъг наниз златни монети, събирани от прабаба ми Вержиния, е отмъкнат от крадци. Пристигат в България голи и боси. Майка ми, лели, чичовци, непрекъснато ни разказваха какво се е случило през тези ужасни дни на бягството.
– А вашето най-тежко преживяване?
– Единадесетте месеца следствие, затова, че трупата ми е играла пред Папа Йоан Павел Втори. А имах писмено разрешение от две ведомства: Вътрешно и външно министерства. Обвиниха ме, че съм прибрал пари, после пък, че държавата е можела да вземе нещо от нашето участие. Само че известно е, че Ватикана пари не дава. Трябваше да издържа 160 часа следствие в Софийския затвор, докато успея да докажа, че съм невинен
– Често сравняват парламента и дейността на политиците с цирк. Обижда ли ви това?
– Циркът събира смеха на клоуна, смелостта на гимнастика, силата на лъва. Той възпитава определени качества. Днес циркът не е занаят, а изкуство. Не непразно в Москва има „Болшой театър“ и „Болшой цирк“. Думата циркаджия ме обижда. Така към артистите не се обръщат никъде по света.
– А парламента прилича ли ви на цирк?
– Един цирков артист излиза на манежа винаги концентриран, с блестящ костюм, пайети, камъни, кристали „Сваровски“, фризури и грим. При строг ред. А нашите депутати си позволяват да влизат и излизат, когато си искат, с мръсни обувки, с фланели. В цирка парцалив е единствено клоуна. Там няма да чуеш никой да си позволи да обиди друг. Клоунските репризи са възпитателни, докато в парламента границата на възпитанието отдавна е нарушена. Казват се какви ли не думи. Един дърпа микрофона на друг… Затова хората ги осмиват. При нас това никога не може да стане. Цирковите артисти, а не циркаджиите, благородно рискуват, за да създадат естетическа наслада на зрителите. И понякога плащат за това с живота си.
Интервю на Исак ГОЗЕС