Днес някои твърде лесно се титуловат „звезди“. Достатъчни са им една-две появи по телевизията, за да блеснат, ако не в махалата, то поне сред родата. Тъжното или може би смешното после е, че този „звезден“ прашец чезне за дни, дори часове. И от пушилката не остава нищо.

Нито песен, нито спомен.

Ако днес в България можем да говорим за истински звезди, то те се броят на пръстите на едната ръка. Емил Димитров е една от тях. На 23 декември авторът на „Арлекино“ има рожден ден и юбилей-80 години откак е дошъл на тази земя. Ако приемем, че спомените пазят човека жив, значи и Емил не ни е напуснал. Доказателството е в музиката му, която слушаме всеки ден, в това, че ставаме прави на „Моя страна, моя България“ или проронваме сълза на „Песен за майката“. Затова той е сред нас и ще бъде.

Наскоро Евгени Минчев написа песен посветена на Емил Димитров. Преди това лордът издаде и книга : „Моят Емил“ . Какво още ни разказа за приятеля си авторът, четете в интервюто му, дадено на репортер на „Блиц“:

– Евгени, написахте песен посветена на Емил Димитров. Какво си мислихте, докато редихте думите и нотите. Чувствахте ли, че той е някъде край вас?

– Написах тази песен като обсебен. Текстът и музиката сами се появиха. Всичко вървеше като че ли машинално, но и много добре обмислено. Сякаш нещо ме напътстваше и съм доволен истински от резултата. Казах си- това вдъхновение не е току-така – тази година се навършват 80 години от рождението му. Никога не съм се интересувал на колко е бил той, нито когато се познавахме, нито след това. Изглежда Емил е някъде наоколо не само при мен, но и при всички нас.

– Какво мислите, би казал той за вашата песен. Би ли я харесал или може би щеше да ви смъмри?

– Много бих искал да ме смъмри. Това щеше да означава, че е още жив и може да ми говори, да ми се кара, да ме гледа с онзи поглед, който хем успокоява, хем те кара да се държиш прилично. С неговата безбрежност и божественост, той сигурно бе ми казал- не ме мисли мен, напиши за другите звезди на България. Мисля, че скромността беше част от характера му.

– Покрай кончината на Марадона, един негов почитател каза: Не е важно какво Диего направи с живота си, важното е какво той направи с моя живот. Какво Емил направи с вашия живот и този на милиони българи?

– Това е толкова красиво казано, наистина. И сравнението е напълно подходящо. С моя живот Емил и Васко Андреев направиха истинско чудо. Не с някакви конкретни действия, просто те отвориха вратата пред мен. Разбира се , ще добавя и  смелостта ми да прекрача тази врата. Не знаех какво има зад нея, след нея…Не знаех дали ако искам ще мога да се върна, да опитам друг вход или друг изход. Не съм мислил, не съм изчислявал ползи, негативи, интереси. Оставиха ме, нека всичко да ми се случва. И първото, което ми се случи, беше да стана ватман. Да мога законно и официално да пребивавам в София. Платих за своята кариера, за приятелство с Емил с шест години от живота си, но наистина не съжалявам.

– Какъв човек беше Емил Димитров извън сцената, отвъд блясъка на прожекторите и славата. Какво го мъчеше, за какво страдаше. Защо не успя да се спаси от предателите и „кучетата“, които го ръфаха до края. Воля ли му липсваше или беше прекалено добър и наивен…?

– Емил, според мен, беше толкова наивен, че ако му кажеха, че Чарли Чаплин ще води концерта му, той щеше да подготви вечеря за след представлението. Ако му кажеха, че Мусолини е станал кмет на София, може би щеше да каже- „виж ти, какви интересни времена”. Беше физически мъничък, притихнал, леко прегърбен, но с някакъв особен ореол. Емил- великан, поместил се в скромно тяло. Спомням си го малко пипкав, втренчен в детайли като тези, защо очилата са му поставени по един или друг начин на масата.

– Оцени ли България какво богатство има в лицето на Емил Димитров? Оставаме ли му длъжници, за всичко, което направи за нас?

– България оценява героите и звездите си, когато тях вече ги няма. Емил получи много приживе и дано се е насладил на този успех, който виждах от дете, а и после, почти всеки ден. Той беше легенда приживе. Дали е осъзнал този факт? Ако го беше осъзнал напълно, може би нямаше така лесно да се даде. Масовият слушател няма вина, че определени жанрове и имена изместиха онази музика, че се подадоха на нови ритми и личности. Невежеството води до забрава. Невежеството създава привидни идоли с малка трайност.

– Удовлетворен или огорчен си тръгна. Помните ли последната си среща?

– Емил заслужава много, заслужава повече, заслужава ако не летището ни, то поне международния терминал да носи неговото име. Заслужава паметник. В центъра на София. Заслужава награда на негово име. Заслужава конкурс на негово име. Заслужава песен. Поне последното успях да направя за него. Но трябва още.

– Какво той не успя да изпее, а много искаше. За какво не му достигна времето?

– Емил винаги ми казваше, че песните, които най-много е харесвал не са станали хитове. Може да е споменал кои, но нямам спомен. Това говори, че един автор никога не може пророчески да прецени , коя песен ще се хареса на хората. Аз например харесвам песните от непопулярния му репертоар – „Раздяла“, „И търся първата любов“ , „Кръстопът“, „Трева“ …

– Коя е случката, свързана с него, която най-често си спомняте? Съветът му който няма да забравите?

– Облещих се, когато Емил дойде на рождения ми ден през 1984 година. Очаквах го и въпреки всичко се облещих, използвам тази дума, защото всяка друга ще представи бледо реакцията ми тогава. За да дойде, трябваше да изкачи пет етажа, беше в зенита на славата си, за мен беше истински подарък да го имам на празника си. Емил не ми е давал съвети, но беше изключителен пример за нещата, които трябва да се направят и… които не трябва.

– Звездите по време на пандемия сякаш са се свили в бърлогите си , а вие композирате и песен след песен… Коя ще е новата?

– Още от дете намирам в затрудненията вдъхновение и не чупя прозореца, защото е изпотен или мръсен, а го измивам. Образно казано, но е самата истина. На първо време, още през април, започнах да отслабвам, като си направих собствен режим на хранене. Понеже излизането беше ограничено, слизах и се качвах до петия етаж по може би десет пъти на ден. Създадох песни като „Майките“, „Балерината“, „Емиле“, „Приятели“ , „Ако ангел си ти“ , дуета ми със Сандра Александрова, песните „Коледа“, „Инфлуенсър“ и други. Работя изключително с Артур Надосян, който прави аранжиментите на моите песни и е съавтор в песента „Когато се сбогуваме“. Най-новата ми песен се казва „Най-красивият мъж“ . Предстои и още по-нова в дует с Наско Ментата.

Интервю на Исак Гозес