Ваня Гоше е родена съм в Чирпан. В местното СОУ „ П.К.Яворов“ е учила рисуване при Елена Понева. В Нов български университет завършва „Кино и Телевизия“ с професионална квалификация оператор.

Дипломна й работа е документален филм за големия български художник Никола Манев.

Работила е в американската филмова компания „Ню Имидж“, риалити шоутата : „Биг Брадър“ ,“ ВИП Брадър“ , „Стар академи“, както и в „Студио за Визуални ефекти WWFX“.

От 2008 година живее в Малта. Там има шестнадесет самостоятелни изложби и участия в още сто групови вернисажа. Нейни творби са представени на арт фестивали в Малта и Япония.

– Нека  започнем с един въпрос далеч от изкуството, но особено актуален за целия свят. Как Малта се справя с пандемията от коронавируса?

– Хората очакваха с нетърпение ваксините, искаха да се върнат по-бързо към комфортния си начин на живот. Имаше строги мерки, затвориха всичко: училища, театри, кина, магазини. В началото имаше много болни- по петстотин души на ден. И понеже Малта е туристическа държава, затвориха и летищата. Маските бяха задължителни навсякъде, включително и при разходки сред природата. Хванат ли някой без маска, дори да е сам в планината, го глобяваха, а освен това и му четяха лекция на тема морал и отговорност. Така, освен че плащаш, трябваше да слушаш и укорителни думи, което не е много приятно.

Малтийците по принцип не обичат много да ги ограничават, предпочитат да правят каквото си искат. И тъй като сега в повечето ресторанти, музеи и галерии се изисква сертификат, всички масово започнаха да се ваксинират. По този показател Малта е на първо място в Европа. Над 95 процента са ваксинираните, а останалите пет казват, че са готови да го направят веднага.

– От 13 години живеете в Малта. Как попаднахте там?

– Тук ме доведе любовта. С мъжа ми Матьо се запознахме  в Скайпа. Тогава работих в София, в едно американско студио за визуални ефекти. Не знаех английски. Една приятелка ме посъветва да си намеря подходящ приятел в социалните мрежи и покрай него да се уча . Вторият, с когото се свързах беше Матьо Валета, чертожник в строителна фирма. Всяка вечер си говорихме по два часа. Всичко беше много бавно и трудно. Непрекъснато рових в речника. Минаха девет месеца и той ме покани на рождения си ден. Така стана. Сега имаме и дъщеря, която се казва Елис. Съпругът ми познаваше България, преди аз да го заведа в родния си Чирпан. Бе идвал в командировка и нашата страна много му харесва.

– Как ви приеха неговите близки. Не ги ли притесни факта, че сте българска?

– Всички ме приеха много добре. Тук нашите сънародници се ползват с голямо уважение. Ние живеем в Сейнт Джулиънс, навремето малко рибарско селце, а днес курорт, пълен с дискотеки, клубове, пъбове, ресторанти. Добре, че сме в покрайнините, далеч от шумотевицата.

– Какви хора са малтийците? Приличат ли на нас?

– Да, приличаме си. И те са много шумни, говорят високо, емоционални са. Един човек може да разговаря с няколко души едновременно, това в началото ми се струваше доста странно.

Въобще малтийциге са горда нация с високо самочувствие. Никога не се оплакват, че нямат пари. За разлика от нас обаче, след работа не сядат пред телевизорите, защото всеки си има по някое хоби: рисуват, правят скулптури. Всяко селце си има празник, винаги свързан църквата и покрай него правят страхотни зари. През лятото се организират фестивали и карнавали, в чийто организация се включват много хора. Същото е и когато има доброволни благотворителни акции. Тук хората много си помагат, особено внимание се обръща на тази, които са изпаднали в по-тежко положение.

– Какво се случва с един български художник, попаднал на остров като Малта?

– Тук всеки има повече шанс да се изяви. При мен стана много бързо. Приеха ме за член на „ Малтиѝския съюз на художниците“ още щом пристигнах. Тогавашният изпълнителен директор Джо Шери веднага ми предложи да дам картини за годишната им изложба. Те бяха одобрени от журито , даже ми дадоха поощрителна награда. Има много групи художници, които непрекъснато си организират изложби. Аз съм член на обществото на артистите, които рисуват с пастели, освен това на „Малтийска Група за визуални изкуства“, „Арт Клъб 2000“ и „Суии Арт Груп“.

– Може ли художник да преживява от картините си?

– Много малко могат да го постигнат. Трудно е, както навсякъде по света, даже по-трудно, защото Малта е много малка държава. Всичко е лимитирано, включително колекционерите и любителите на изкуство.

За сметка на това пък, има идеални условия за творчество:-море, 360 слънчеви дни, имаш чувство, че си на вечна ваканция. Сигурно затова тук почти всеки трети рисува, независимо каква и професията му.

– Кои са вашите любими обекти за рисуване. Морето ли?

– Рисувам предимно с маслени бои, с много ярки, чисти тонове. Искам хората като си купят моя картина и я сложат в стаята си да се чувстват щастливи. Рисувам букети, полето с цветя, градски пейзажи, голи тела, портрети и абстракции в стил имресионизъм и абстрактен реализъм. Типична чирпанлийка съм- работя с шпакла, която може да се нарече и нож и съхранявам боите си в дървена кутия за вино.

– Какво знаят малтийците за България?

– Нашата страна е много уважавана и популярна тук. Повечето българи, които живеят на острова, са се приспособили към местния начин на живот и не създават никакви проблеми. Ние сме няколко хиляди с най-различни професии. Има българско неделно училище, Малтийско-Български Кръг и Българско-Малтийска Културна Асоциация. Има ден на българската култура, в който нашите деца гостуват в президентския палат-рисуват и играят български народни танци.

Ще призная, че аз започнах да се гордея че съм българка едва като напуснах родината ни. Там живеех с убеждението, че чужденците са по -добри от нас, но тук разбрах, че съвсем не е така.

– Какво е отношението в Малта към възрастните хора?

– Грижат се за тях много добре. Опитват се максимално да ги задържат в къщите си. Осигуряват им сестра, която ги обгрижва всеки ден. Лекарствата им са безплатни. Богатите си продават къщите и отиват в частни старчески домове, където имат всичко необходимо. Други стоят в домовете си и плащат на филипинки да се грижи за тях. Тези, които са по-бедни се настаняват в държавни старчески домове, където имат храна, и безплатно медицинско обслужване.

Интервю на Исак ГОЗЕС