Костадин Велков е големият победител в сезон 9 на „Фермата: Нишката на живота“ и заслужено грабна голямата награда от 100 000 лева в крайно оспорван финал. Футболистът от отбор „Канатица“, когото всички наричат Коко, се превърна в достоен пример и покори сърцата на зрителите.
Освен забележителен спортист, той е и екипен играч, добър съпруг и грижовен баща на две деца. Не само по време на играта, но и на самия финал той показа висок дух и качества на автентичен лидер.
Но Коко се оказа такъв не само във „Фермата“, но и в живота, просто защото и в двата случая е това, което всички видяха. Неговата стратегия беше просто да не изневерява на себе си. И определено му се получи!
Пред Костадин Велков, който е син на известния вече бивш футболист Антон Велков, е не просто откровен до болка, но и не спестява малките подробности, които обикновено рисуват голямата картина.
– Коко, честита победа! Такъв рекорден вот се случва много рядко. Очакваше ли нещо подобно?
– Благодаря ти! Не, определено не очаквах такъв вот. Първият път, когато видях процентите как вървят, очаквах да продължи така и до края, обаче с всяко следващо показване на графиката, той ставаше все по-категоричен. Наистина не очаквах това да съм аз.
– Как успя да накараш всичките тези хора да гласуват за теб, с какво ги привлече?
– Честно да ти кажа нямам стратегия. Решенията, които взимах във „Фермата“, са същите, които взимам и в живота си. Не бяха егоистични, бяха в полза на това всички да вървим напред. Мисля, че хората видяха точно това. Аз правех всичко искрено. В такива риалити игри много рядко човек без стратегия успява, но в случая се случи и съм безкрайно щастлив, че това съм именно аз.
– Имаше ли своите слаби или трудни моменти в стопанството? Знаеш, че не всичко може да се излъчи в епизодите.
– В началото, след втората-третата седмица, губехме почти всяка една от битките, имаше такива моменти. Не можех да си намеря място, не говорех почти с никого. Бях на ръба! Но намирах някак сили.
По-нататък в играта също съм имал по-тежки моменти – например битката, в която изпуснах въжето. Играта вече беше в по-напреднал етап и точно аз, който постоянно се опитвах да дърпам отбора напред, изпуснах въжето и ние загубихме.
Другото е, че в такава изолация липсата на семейството и на близките, оказва голямо влияние, особено ако човек е по-лабилен. Аз не съм, но определено го усетих.
– А в живота какво правиш, когато нещо те срине чисто психически?
– Още когато бях на 19 години и прохождах в мъжкия футбол, имах една много тежка контузия на коляното. Беше доста демотивиращо за мен, но съм така възпитан, че точно това ме мотивира да продължа, въпреки всичко. Такъв тип поведение просто за мен е начин на мислене, независимо дали съм в игра, или в живота. Трудните моменти ме правят по-силен. Звучи клиширано, но така се е получавало.
– Ти определено не си типичния футболист, поне що се отнася до клеймото, лепнато у нас…
– Има и такива футболисти, които са по-предвидими, ако щеш и по-глупави, каквото е масовото мнение, но те обикновено са най-дейни, тези, които най-често дават интервюта и се изявяват. Заради тях всички други биват поставени под общ знаменател.
Много мои колеги и приятели футболисти ми писаха след края на „Фермата“ – че съм показал именно това, че съм далеч от клишето за футболистите. Радвам се, че успях да го покажа.
Честно казано, се притеснявах точно за това преди да вляза в играта – дали като съм в такава изолирана среда ще се съобразявам с тях, как ще си взимам решенията и дали те ще бъдат тези, които бих взел и в живота си. Но ми трябваха 3-4 дни, за да се успокоя, да приема, че съм в друга среда и има камери наоколо.
– Сигурна съм обаче, че немската школа, през която си минал във футбола, те е изградила много и в човешки план. Греша ли?
– О, не, точно така е. Германия тотално ме доизгради. Имам приятели сега дори, които още ми се смеят, че пресичам само на пешеходна пътека, давам мигач всеки път, когато престроявам колата – тези неща за мен са задължителни, знам, че трябва да ги правя и ги правя. Имал съм много строги треньори, за които това е било най-важното и те също са спомогнали за това да се изградя като такъв дисциплиниран човек.
– Какво си говорят футболистите в немската съблекалня и какво тези в българската?
– Разликата между българската и немската футболна съблекалня е от земята до небето. Колкото и да звучи смешно, когато в България повечето футболисти получат заплата, го гледат като някакво събитие. В Германия това го няма. Там знаеш кога ще се случи това, както е и редно. У нас се обсъждат повече такива неща, не остава много време за футбол.
В Германия не се обсъждат, както е тук, и личните животи. Там се говори предимно за футбол – за това кой с какво може да стане по-добър и да помогне на отбора. Това ме впечатли страшно много! В България дори по време на тренировка се говори за всичко друго, но не и за това какво трябва да свършим заедно на терена, за съжаление.
– Предполагам, че и баща ти е на сходно мнение по този въпрос
– Със сигурност не е кой знае колко по-различно, но като споменаваш баща ми, ще ти кажа, че той е човекът, който ми е дал първоначалната дисциплина, умението да не се отказвам, каквото и да става. Той ме е критикувал страшно много, убийствено.
Като юноша ме правеше на нищо от критика, но аз разбрах много рано какво е градивна критика и че това го е правел за мое добро. Надъхвах се от това и се стараех да става все по-добре, по-добре и по-добре.
– А как стигна до идеята да помагаш безвъзмездно на проблемни деца да се развиват във футбола?
– Всъщност стана случайно, от приятел на приятел. Като разбраха, че току що съм спрял с футбола, ме попитаха дали бих искал да стана треньор на дечица. Съгласих се. Много трудно се работи с тях, защото те не са видели какво е да тренираш организирано футбол. Историята за дисциплината, която ти разказах, също тотално липсва. Но се опитвам, колкото е възможно. Децата вървят по един път, който води в лоша посока, а аз се опитвам, колкото мога, да ги отбия от там, за да тръгнат някъде нагоре.
– Какво ти каза съпругата ти Никол след големия финал във „Фермата“?
– Разплака се, каза, че много съм й липсвал. Беше много емоционално. Тя започна да ме разпитва за всичко и аз станах свидетел на първичните й реакции и емоции. Беше вълнуващо.
– Двамата сте много красива двойка, но кажи ми честно – ревнуваш ли Никол понякога, тя все пак е модел?
– Имаме си доверие с нея. Аз съм ревнив, но умерено. Не бих стигнал до там да й забранявам да излиза или нещо подобно. Понякога се цупя, но за някакви дребни неща, а тя ме разбира прекрасно.
– А децата как реагираха като те видяха след двумесечна пауза?
– Истината е, че имах малък страх за този момент, защото съм чувал, че когато децата не са виждали дълго време някой от родителите си, в първия момент може и да са леко шокирани, дори да се разплачат. Виждал съм дори такива моменти и бях малко притеснен. За щастие това не се случи, щом ме видяха, веднага започнаха да ме прегръщат и целуват.
– Мислил ли си какво искаш да направиш или да направите с наградата от 100 000 лева?
– Много се радвам, че на финала, но още преди да се разбере, че печеля, не ми зададоха този въпрос, защото наистина не бях мислил за това, а и не мога да мисля, че правя нещо с пари, които нямам, безумно е. Имаме в какво да инвестираме.
Имаме много хубава вила в близост до Рилския манастир, която се нуждае от реновация. Определено ще бъде нещо такова, няма да прахосваме парите. Аз умея да ценя парите, живота ме е научил да го правя.
– С какво би се предизвикал оттук нататък?
– Засега не съм се замислял. По-нататък може би. Не знам колко време ще ме държи еуфорията и магията от „Фермата“.
– А можеш ли за момент да си представиш твоята съпруга Никол във „Фермата“? Би ли се справила според теб тя?
– О… мога да си я представя там, но ще й бъде много трудно, защото тя е много чувствителна. Ако има конфликт с някого, може да бъде наранена и да се чувства зле. От тази гледна точка не мисля, че това би било нейното място, но пък, ако изяви желание, ще я насърча със сигурност. Но ще й бъде доста по-трудно, отколкото на мен, аз съм по-адаптивен.
– Докато беше в играта сподели, че брат ти е водил доскоро доста тежка битка с хазартна зависимост, но е успял да се пребори успешно…
– Да, така е. Няколко месеца преди да вляза във „Фермата“, той постъпи на лечение и Слава Богу в България има място, в което работят изключителни хора. Още след втория, третия месец при брат ми имаше промяна. Много бързо се усети разлика в него и след седем-осем месеца всичко вече беше наред.
Сега е навън, води нормален живот, има си работа, всичко е наред и всички сме спокойни и щастливи. Много тежко беше всичко това не само за мен, но най-вече за родителите ни, които много го преживяваха, страдаха.
Бяха тежки години, но брат ми се пребори, осъзна го и съм много щастлив.
Ти ме попита за жена ми, но брат ми със сигурност би влязъл във „Фермата“, ако има този шанс. Би му било със сигурност още едно училище, университет. Аз го виждам там, той е страхотен, със страхотно чувство за хумор и много интелигентен.
– Говори ли ли сте за това сериозно?
– Мисля, че той има интерес и аз определено ще го насърча. Ще му дам съвет да бъде себе си, ако имаш шанса да влезе във „Фермата“, пък докъдето стигне, дотам, важно е да бъде себе си. Много съм щастлив и за това, че вчера чух от Иван и Андрей думите, че кастингът е отворен и ще има и догодина „Ферма“.
И накрая искам да използвам възможността, че си говорим толкова откровено и да благодаря на двама души – на моите защитници, които не познавах – Влади и Калин. Влади, е невероятен човек с невероятна кауза. Той е купил линейка за 350 000 лева от събиране на капачки. Искам да му благодаря за подкрепата. Калин също е невероятен. И двамата бяха непознати за мен, но се съгласиха да дойдат и да ме защитават. За мен това беше много важно, защото това не са хора от приятелския ми кръг. Много съм им благодарен, че се припознаха в мен.
Интервю на Анелия ПОПОВА
