Ивайло Захариев не е от популярните ни личности, които често разкриват толкова откровено какво се случва не само в професионалния, но и в личния им живот. Изключение прави сега и неслучайно.
Актьорът, когото мнозина свързват с не една или две култови роли – от „Под прикритие“, „Пътят на честта“ или от някое многобройните му театрални представления, този път има добър повод да го направи – защото прави своя режисьорски дебют!
Не по-малко обаче, е това, което му се случва и в личен план, където той и съпругата му Станислава изглежда дават най-доброто от себе си, за да имат прекрасно семейство.
– Ивайло, имаш голям повод да се похвалиш! Разкажи ми…
– Да, правя своя първи режисьорски опит с едно театрално представление, което вече е факт.
Взехме текста на една радиопиеса, която написа Михаил Казаков за Националното радио. Обаче, работейки с „Мим-Арт“ още преди години, осъзнах, че глухата общност никога няма да разбере за това произведение. Заедно с автора го адаптирахме и така се роди представлението „Двете малки свраки, носещи късмет“, в което играят глухи актьори и чуващ актьор, за да има приемственост, и да се гледа, както от чуващи, така и от глухи деца.
Получи се първото двуезично произведение, защото хем говорим на български жестов език, хем с глас. А там, където трябва героите на глухите актьори да говорят, записахме гласа на други дублиращи актьори. Не съм чувал да има друго такова двуезично представление досега, което да върви паралелно, затова и се чувстваме като пионери.
Имаме планове и за подобно представление, само че за възрастни, така че „Двете малки свраки, носещи късмет“ наистина ни донесоха късмет. Представлението се играе в квартален театър „Мим-Арт“ на 14 юни от 18:30 ч. А историята разказва за две свраки, които създават приятели, а лошите герои един по един стават добри. Приятелството е това, върху което акцентираме. Хем децата го оценяват, хем възрастните се замислят за своите приятелства. Всеки усеща нещо за себе си.
– Говорейки за приятелството, имаш ли истински приятелства в арт средите, но в пълнометражен план, не за сезон време?
– (усмихва се) хубава метафора. Имам такива приятелства. Едно е да изживееш с някого приятни моменти, съвсем друго отношенията ви да са повече от търсенето на интерес. Не е като да имаш телефон, да ти е удобен, а когато се счупи, да го смениш с друг. Приятелството е друго – приемаш човека такъв, какъвто е, без да се опитваш да го променяш. Специално при нас, в арт средите, подобни приятелства узряват обикновено в различни произведения – дали ще е идея за сериал или за представление.
Такава е и моята връзка с театър „Мим-Арт“, с които направихме представлението за свраките. С тях се сприятелихме, още когато бях в театралната академия, а техният актьорски състав учеха в НАТФИЗ. Създадоха театъра и ме поканиха, всичко тръгна на приятелски начала, докато узрее и започнем да правим спектакли заедно.
– Ти си баща на две момчета, а наскоро станаха ясни резултатите и от тазгодишните матури по български език – положението се оказа точно толкова отчайващо, колкото и миналата година по същото време. Допускам, че не си безразличен по този въпрос?
– О, да, не съм! Голямо разочарование е, да, но аз съм научил, че мога да бъда отговорен само за себе си и за своите деца. Затова в сферата на образованието имам много високи изисквания. Следя ги – как им е правописа, как четат на глас, как пишат, какво учат, защото независимо от качеството на техните учители и преподаватели, аз искам те да знаят.
Не искам непременно шестици, да покриват някакви нормативи в училище, колкото това да са научени. Следя как вървят и се натрупват техните познания и много съжалявам, че резултатите от матурите сега показват, че хората, като мен, са малцина в България – такива, които следят дали децата им знаят.
Освен това да не забравяме, че матурите са наречени така, защото са символ на узряване. Това означава, че в случая нашия народ не е узрял дори и наполовина…
– Мисля, че сме доста под средното ниво…
– Точно така. Не сме узрели! И това е изискване от страна на родителите, не на учителите.
– Самият ти си минал през трудни моменти в тийнейджърския си перид, пушил си и трева. Кога и как достигна до другото осъзнаване, благодарение на което вероятно си това, което си днес?
– Осъзнах, че нещата зависят от мен, когато бях напът да изпусна изцяло своята мечта. Не съм го крил – пушех трева, доста неглижирах образованието си, но усещах все повече, че това ми пречи да завърша средното си образование, както и след това да имам възможност да уча в театралната академия.
Моята мечта беше свързана с мотивацията ми. И сега, когато играя представления – дори това, в което се говори за превенциите срещу това – „Спасителят“ – говоря на децата за тази мечта. Сега, когато съм се научил да уча текст, това е благодарение на онова, което съм научил в училище.
– А защо пропуши трева – от голо любопитство или е имало друга причина?
– Не, не, само от любопитство. Покрай нас навсякъде може да се намери, да се пробва. Въпросът е, че е ограбващо бъдещето ни. Ако искаме да постигнем нещо реално, тя не помага. Тези час-два на забавление много бързо се забравят на фона на това, че се чувстваш никой, използван, изпразнен от смисъл. А мечтата дава именно този смисъл и удовлетворение.
Дори и само една репетиция, в която режисьорът ти се е скарал, го носи, защото знаеш, че си направил нещо, което на следващата репетиция ще направиш по-добре. Имаш стимул. Така е не само в творческата дейност, но и във всяка една професия.
– Бил си на 25, когато споделяш, че Бог много ти е помогнал. Какво имаш предвид? Какво се е случило, което да отключи смисъла на вярата?
– Няма конкретно събитие, което да ме тласне към Бог. По-скоро вътрешното ми усещане и желание да знам какво има отвъд това, което чувстваме със сетивата си. Защото ние всички усещаме, че има нещо повече от това, което можем да разберем с петте си сетива, но те не са достатъчни, за да ни кажат всичко, което представлява този свят. Тук се намесва вярата, това, което Христос ни разкрива чрез живота си на земята и което след това оставя на всички апостоли, свещеници.
В един момент аз просто реших да съм сериозен към Бог, да го търся. Бях на 25! И до ден-днешен съм сериозен в това решение, и го търся. Пожелах да съм близо до него и да се приближавам все повече.
– Какво точно правиш?
– Молитва. Това е начина да се приближиш към Бог. Споделянето на ежедневната трудност, радост, болка, любов. Това казва и Христос, който първо нарече хората свои приятели и после умря за тях. Аз искам да имам такъв приятел.
– Това помогна ли ти в моментите, когато си имал тежки изпитания в живота?
– Да, определено. В Библията Бог не е наречен – Богът, който поправя всичко, а е Бог утешител, тоест, човек има нужда от утеха в моменти на трудност. Някъде, където да се скрие, докато отмине бурята. В този смисъл, Бог ми дава сила да преодолявам трудностите. Трудности няма да спре да има, такъв ни е света, не трябва да се бяга от тях, а човек да намира силата да ги преодолява.
– Кое е най-голямото ти изпитание до момента?
– Определено моя развод. Това е най-голямото нещо, което е трябвало да преживея чисто житейски като срив, защото е нещо, което никога не съм очаквал, или желал. Не бих го пожелал на никого, защото вярвам в силата на брака и на посвещението. Човек с годините започва да се замисля за това какво би искал генерално да направи, да постигне и за мен развода беше нещо, което никога не е било част от представите.
От днешна гледна точка обаче, се радвам, че намерих такъв човек, в лицето на Станислава, която познавайки трудностите, които и аз съм преживял, вече нашето единствено е по-истинско, по-завършено. Защото знаем какво губим и какво рискуваме, ако не се грижим за връзката си по наистина любящ начин.
– Как обясни на децата тази раздяла?
– Като виждат, че съм до тях във всеки един момент, в който те усещат някаква липса. Не мога да бъда многословен с тях, но със сигурност им показват, че каквото и да се случва с мен, в живота ми, аз съм до тях. И това беше най-важното послание, което им дадох още с настъпването на раздялата. Аз съм активна част от живота им.
Гледам поне в половината месец да са с мен и това е нещо, което е много важно за мен. Това не са просто едни деца, които живеят техния си живот. Поел съм много сериозно отговорността си като баща. За тази трудност и те не са били подготвени, но ще я преодолеем заедно.
– А със Стани не сте ли мислели за ваше общо дете?
– Обсъждали сме темата. Не сме го отхвърлили като възможност, но изчакваме децата да станат малко по-самостоятелни, за да можем да обърнем внимание и на наше общо дете. Иначе ще ограбим тях заради безсънните нощи на новороденото (усмихва се).
– В предварителния ни разговор си говорихме за социалните мрежи. Позволяваш ли на синовете си да влизат в тях?
– Моите деца все още нямат телефони. Аз имах телефон чак на 14-15 години и дори тогава нямаше за какво да го ползвам. С тях навсякъде сме заедно и затова не виждам причина да имат сега телефон. Времето им на екран е регламентирано – примерно половин, един час за игра. Социални мрежи не, защото там няма филтър. Пазя ги от това да се зарибяват. Не искам да им развалям детството, фантазията. Социалните мрежи за един възрастен не са ограбващи, но даването на готов продукт на едно дете, е много опасно, ограничава развитието на неговата фантазия. Има време.
– Има ли нещо в живота, за което никога не би направил компромис?
– В този момент се сещам за това, че не мога да потърся печалба на гърба на друг – дали ще е чрез измама, чрез възползване от положението ми, независимо по какъв начин. Не искам да печеля, ощетявайки някой друг. Случвало ми се е хората да направят някакъв жест към мен, само защото ме разпознават, което е хубаво. Но ако ще ощетя някого, не бих искал. Не мога да си го позволя! За това даже съм готов да участвам в някой филмов проект, дори и без хонорар, само и само да стане филма, отколкото да изцедя последната стотинка на продуцента, за да доведе той снимачния процес до реализация.
– Правя веднага аналог с Влади Въргала и момента, в който той правеше филма си „Шменти капели“ – за да го реализира той бе готов на всичко и в крайна сметка заложи апартамента си…
– Да, действително беше така. Той направи всичко, за да го създаде и се получи наистина страхотен филм. Влади Въргала е пример за творец, който се справя с трудностите и не се отказва. И не го прави на гърба на някой друг. Похвално е!
– Говорейки по темата, няма как да не те попитам – има ли на хоризонта някой нов български сериал с твое участие?
– Има, да, но още текат преговори. Става дума за нов сериал, чийто снимки трябва да започнат вероятно тази есен. И аз съм в очакване да видя какво ще предложат продуцентите. Отделно с приятели уговаряме наш авторски сериал.
– Как се чувстваш по-добре – като лош или като добър герой?
– Положителният образ е примамлив, защото те харесват всички, но да си лош е по-вкусно. На мен в театъра ми се случва по-често да съм лош герой, отколкото в киното. Не бих отказал да съм и от двете страни.
– Вероятно всеки актьор си има вдъхновение, колега еталон, от когото се учи. Кой е той за теб?
– Още от ученик много обичах да ходя на представления в Малък градски театър „Зад канала“, а после и в „Сфумато“ – специално заради Владо Пенев. И когато трябваше да снимам 5 сезона с него впоследствие – в „Под прикритие“, бе като сбъдната мечта за мен. Това е човек, който и до ден-днешен ме вдъхновява. Играе страхотно!
– А би ли участвал в някой риалити формат?
– За цял сезон трудно бих се съгласил. Веднъж гостувах в „Маскирания певец“, опитах какво е и мога да кажа, че с пеене не бих участвал никъде (усмихва се).
– И за финал – има ли нещо специално, което правиш в по-напрегнати моменти или пък преди представление?
– Имам – молитвата. Тя присъства в ежедневието ми – дали ще благодаря, дали ще моля за прошка или за подкрепа. Това ме води напред да продължавам все по-уверено. Преди представление много обичам да се моля.
Интервю на Анелия ПОПОВА
