Влади Зомбори е големият победител в 12-ти сезон на „Като две капки вода“! Той не просто победи, но изуми всички с безкрайния си талант и с голямото сърце, с което претворяваше всеки един от образите в шоуто.
Преди да се появи в „Капките“, Влади направи впечатление на мнозина в сериалите „В сърцето на машината“ и „Вина“, но никой не предполагаше, че той може всичко това, което показа в шоуто за имитации. Със сигурност е изненадал и самия себе си!
Разговорът с него обаче ще ви изненада не по-малко, защото и в него Влади Зомбори разкрива части от душата и живота си, за които не предполагате. Той е искрен, директен и емоционален – какъвто е и всеки път, когато е на сцената!
– Влади, успя ли да дойдеш на себе си след голямата емоция на финала на „Като две капки вода“?
– Това безспорно беше една от най-разтърсващите емоции, които съм имал в живота си досега.
Цялата тази енергия, която толкова хиляди хора ми „приложиха“, отношението, е абсолютно незабравимо за мен. Вече дойдох на себе си, да. (усмихва се)
– Изненадаха ли те собствените ти възможности – и вокални, и на имитатор? Сигурна съм, че не си очаквал дори и една трета от това, което направи…
– Разбира се, изненадаха ме. Но и много ме зарежда всичко това. Когато един човек си постави цел, а аз твърдя, че това бяха едни високи цели за мен, няма как да не е удовлетворен, когато е дал всичко, за да я постигне. В моя случаи имитациите бяха все на хора, останали във времето с музиката, с присъствието си, с ефекта върху публиката.
Бях си казал, че ако ще имитирам някого, то нека да са хора, които ще ми е трудно да имитирам. Исках да ми е трудно. Особено за финала – тогава си казах, че ако ще и да се проваля, то поне да бъде с гръм и трясък! Затова и реших да хвана един от най-големите, да не кажа и най-големият – Фреди Меркюри! Той е най-характерният образ, който можеше да подбера – с цялостното му поведение, външен вид, всичко.
Сам си поставях летвите по-високо и по-високо, и съм щастлив, че издържах цялото това нещо, и се справих.
– И все пак, въпрос на някаква магия е явно да направиш така, че хората наистина да забравят за 3 минути, че пред тях стои Влади Зомбори, а да виждат и чуват през цялото време Фреди Меркюри или Майкъл Джексън, например?
– Нямам логично обяснение, наистина… Просто това е, което си говорих и с Кико, и с екипа – че за мен бе най-важно да успея да уловя тази емоция, която изпълнителите предават. Не смея да твърдя, че нещата, които изпях, са били безупречни вокално, но за мен това не беше най-важното. Може би нямам и абсолютната сила да ги изпея.
За мен беше нужно на емоционално ниво да успея да увлека хората, дори и да съм фалшив на моменти, неверен, неточен. Да успея да удържа образа и емоцията, енергията на тези изпълнители.
Да речем Мадона или Мик Джагър – те не са хора, които пеят безупречно, особено Миг Джагър. Само че имат такава харизма, такава енергия и увереност на сцената, че просто те хващат и те завличат със себе си, където си решат. Мисля, че по-скоро това някак си успях да овладея – цялата тази тяхна енергия, особено пък с Майкъл Джексън.
Там исках да разкажа история. За изпълнението на Фреди исках да предам едно разтърсващо признание – на човек, който си отива, но всъщност остава на сцената на 100%, дори и след смъртта си. Това исках да изпратя на хората през себе си.
– Ти си много търпелив човек, нали? Имам чувството, че си способен да чакаш дълго този точен момент за всяко едно нещо, независимо колко ще се забави той във времето. Както си чакал 13 години, за да дойде сега този триумф в „Капките“ и всички да видят таланта ти! Греша ли?
– Мисля, че не грешиш… Всеки има своя момент, има някаква съдба, която определя нещата, въпреки всичко. Мен ме забелязаха още от „Сърцето на машината“ – един много успешен филм,,който направихме с Мартин Макариев. След това Виктор Божинов и екипа на „Вина“ ме видяха и ме поканиха за сериала. А накрая и Маги Халваджиян и екипа му, като видяха сериала, ме поканиха да участвам и в „Капките“. Някак си нещата едно друго следват.
Но е много важно някакви хора да ти се доверят. Защото аз твърдя, че през годините съм си вършел много съвестно и качествено работата, но просто не съм имал възможността да го правя толкова, колкото ми се иска. Няма как да си вкъщи много добър актьор, седнал на дивана, нали. Никой няма как да го види.
Всичко зависеше от това да ми се даде шанса и съм благодарен на всички хора, които през годините са ми са се доверявали за работа и се надявам да продължат да го правят. Има още какво да дам и да покажа от себе си.
– Много хора на твое място много пъти досега биха се отказали, биха сменили попрището, професията, вместо да тестват търпимостта си, а ти явно даже и несъзнателно си носил това чувство, че ще се случат нещата, вярвал си…
– Хубаво го каза и аз наистина никога не съм спирал да вярвам в себе си, във възможностите си. То е и до човек, до характер, до това до каква степен можеш наистина да издържиш да си дочакаш момента. Да имаш и интуиция за проектите. Другото, което е, че аз никога не съм бил болно амбициозен. Не съм от хората, които правят нещо на всяка цена.
Отказвал съм даже и много проекти във времето, със съзнанието, че това не е моето нещо. Разни такива реактори за бърза слава съм ги отдалечавал от себе си, защото знам, че моето нещо някъде стои и ме чака. И да, права и за това, което каза!
Радвам се, че съм взимал правилните решения във времето, защото е много сложно. Особено когато си притиснат от разни финансови проблеми и затруднения. Особено когато човек има и семейство – тогава е и по-склонен да прави компромиси със себе си. Радвам се, че имах характера да устоя на това нещо.
– А как така театърът успя да се намести така удобно в съзнанието ти?
– Много ми харесва това клише, което всички използват – че е приятно да знаеш, че можеш да влизаш в други образи, роли, но преди всичко да запазваш себе си. То е и нещо повече.. Така можеш дори да си решиш личните проблеми, през възможността да бъдеш друг и като такъв да изследваш тези проблеми така, все едно не са твои.
Във времето съм говорил и с психолози по тези въпроси и те казват, че това е вид терапевтичен модел, който дори се прилага и на хора, които не са професионални актьори. Получава се така, че един вид чрез друг образ повлияваш на собственото си съзнание.
– А в живота налага ли ти се понякога да влизаш в роли?
– Не, то се вижда и до голяма степен беше същото, което спечели сърцата на хората. Но в същото време ме и озадачава, защото в днешния ден едно от най-големите достойнства на артиста, е да успее да запази себе си. Това наистина ме учудва, защото аз не виждам друг начин, по който да се случват нещата.
Ти ме разбираш отлично. Ако аз съм актьор, който непрекъснато поддържа даден образ в социалните мрежи, в публичното пространство, то в един момент ще загина геройски! Няма как непрекъснато да си някой друг! Това е адски изтощително, а и няма нужда от такива неща. С негативите и с позивите си предпочитам да съм си аз!
– Една симпатична подробност от биографията ти несъмнено е, че преди години си работел като барман в заведението на Кремена Халваджиян..
– С Кремена винаги сме общували много добре, тя ме подкрепя. Разбира се, щастлива е много от този факт, че стигнах дотук. Аз също съм много щастлив!
– Твоята половинка Весела Бабинова беше буквално като трепетлика в публиката по време на всяка твоя имитация на сцената. Как те промени тя? Как те подтикна да показваш най-доброто от себе си?
– През любов, през признателност, през грижа, през всичките тези неща, които в края на деня, когато работния ден приключи, човек има нужда да има – грижа, топлина, уют, които ти успокояват съзнанието и душата, а после ти дават възможност да се концентрираш добре в другите неща.
Какъвто и актьор да си, това не можеш да го изиграеш! Не… и това е най-ценното – истините, защото точно те достигат до хората. Цялата тази подкрепа е абсолютно несравнима с нищо друго, защото света, в който живеем, така или иначе е много изискващ, независимо човек с какво се занимава.
Хората непрекъснато изискват – как правиш нещата, как изглеждаш, какво ти е мнението… Има едно такова нещо, което е продиктувано най-вече от социалните мрежи, но пък те са плод от реалното общуване между хората. Ние сами си създаваме всичко това, за да можем по някакъв начин да се начешем егото. И когато имаш един такъв пристан, в който за момент оставяш всичко настрана, и можеш да бъдеш себе си, да се отпуснеш, да бъдеш обичан, това е най-доброто.
Истинското вълнение е винаги непринуденото. И сега някои хора ми казват – ама ти накрая се разплака. Отвръщам им така: Това е истината! Защо трябва да задържам това нещо в себе си?! Да си хапя езика, само и само да не се случи… Не ме е страх да показвам тези емоции, защото това е истината!
– Истината е, че живеем в такова парадоксално време, че когато човек си покаже истинските качества и стойност, хората започват да се чудят, да се съмняват в него, да го разпитват…
– Ами да, същото. То затова и имаше такива, които са си казали: А, гледай го тоя сега, какво се разрева там?! За същия този парадокс става дума, който и ти визираш.
– А всъщност да се разплачеш в точно този момент и пред толкова хиляди хора, е върховна проява на сила!
– Аз даже не съм си го и представял, че може да се случи. Но, да, така е. Това беше нещо велико за мен! Нещо несравнимо!
– Ако те върна назад във времето, кое те кали толкова, за да можеш сега да отсяваш и да оценяваш моменти като този?
– Със сигурност не са едно или две неща във времето, които са спомогнали да се каля в този смисъл.. Какво да ти кажа, аз не съм расъл в някакво семейство с големи финансови възможности. Не съм имал тези добри условия, в които да мога да си избирам това, което искам да правя.
И човек знае и едното, и другото. Знам цената на много неща и си давам сметка, че може би човек трябва да премине и през най-лошото като условия, за да може после да оцени нещата, които е постигнал.
– Има ли роля, която много искаш да пресъздадеш, а не си имал още тази възможност? И къде можем да те видим скоро?
– Тя не е конкретна. Драматургията, сама по себе си, се развива на базата на някакво общество и неговите нужди. Най-голямата роля, която искам да изиграя, може би още не е написана. И ще се избистри по-напред във времето.
Иначе, в близко време имам две представления, в които играя в Малък градски театър „Зад канала“. Едното се казва „Премахни от приятели“, а другото – „Заклеваш ли се в децата“, в което сме двамата с Весела.
Сега, през лятото, ще имаме турнета из цялата страна, в летните театри на Бургас, Варна, Велико Търново, Пловдив. Ще се радвам повече хора да дойдат, за да може да има по-силна емоция. Есента може би със „Заклеваш ли се в децата“ ще имаме и участия извън страната. А през септември ще снимам един филм под режисурата на Зорница София – работното му заглавие е „Три килограма щастие“ и аз съм в главната роля.
– В личния си живот обаче, си винаги в главната роля, затова няма как да не те попитам с Весела мислели ли сте да направите сватба скоро?
– С нея в момента се занимаваме с разни други битови неща, а иначе сюжета за сватбата се гради успоредно малко по-малко в главите ни. Но нямаме нещо конкретно – като дата, например. Иска ни се детето ни малко да порасне, за да има спомен за това.
– Преди малко, споменавайки заобикалящите ни ценности, вероятно си имал препратка именно към дъщеричката си Йоана, която тепърва ще расте в този особен свят, за който си говорихме досега?
– О, да, притеснява ме, разбира се. Най-големите ми страхове са свързани с нея. Но пък всяко едно човешко същество си има своя път, а аз просто ще съм покрай нея, ще й помагам, с каквото мога и ще я насочвам.
В никакъв случай обаче, няма да определям на 100% нещата, просто ще гледам да е в една благоприятна среда, за да може да се развива по най-добрия начин.
Интервю на Анелия ПОПОВА
